На единствения и незабравим
На покойния ми дядо - единственият,
който истински вярваше в мен
А бях дете щастливо, нежно,
мислех си, че детството ще бъде вечно,
но животът ми май стана на парченца,
както розата и нейните повехнали листенца.
Никой друг не вярваше във мен –
само ти, о, призрак тъй далечен и студен.
Липсваш ми горещо, ала могат ли сълзите
да те върнат пак обратно от звездите?
Знам, че бдиш над мен безспирно,
но не съм ли недостойна, грешна и немирна?
Разочаровах те, нали?
Ах, от мълчанието ти най-много ме боли…
Добър човек си беше, честен,
а пък нравът ти – корав кат’ кестен.
Не, не ме извиквай, Кладо,
аз искам само да повикам дядо…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Илияна Брайкова Всички права запазени