На покойния ми дядо - единственият,
който истински вярваше в мен
А бях дете щастливо, нежно,
мислех си, че детството ще бъде вечно,
но животът ми май стана на парченца,
както розата и нейните повехнали листенца.
Никой друг не вярваше във мен –
само ти, о, призрак тъй далечен и студен.
Липсваш ми горещо, ала могат ли сълзите
да те върнат пак обратно от звездите?
Знам, че бдиш над мен безспирно,
но не съм ли недостойна, грешна и немирна?
Разочаровах те, нали?
Ах, от мълчанието ти най-много ме боли…
Добър човек си беше, честен,
а пък нравът ти – корав кат’ кестен.
Не, не ме извиквай, Кладо,
аз искам само да повикам дядо…
© Илияна Брайкова Всички права запазени