На кафе с Морфей
Във мене бавно взира се сънят
и мозъкът крещи: „Машини, спирай!!!”
И тъй, напук на лудостта,
животът в мене бавничко замира.
Поемам дъх, отпускам се полека.
И натежавам – тъмен монолит.
Поемам пак по тихата пътека.
Разходка без маршрут и гид.
Завивки хладни болката прегръщат.
Отнасят я "от другата страна”.
А мракът бледи спомени превръща
във армия от “дишащи неща”...
Да каже авторът не иска нищо,
но всички го разбират със тъга.
Таванът, подът и стените необятни
са по-големи от Света.
И тъй, във тая вътрешна вселена,
във царството на хаоса у всеки нас
догаря бавно тъжната цигара,
оставяща омачкан фас.
Седни до мен, не искам сам да пуша!
Не пушиш ли?! Та туй е просто сън.
Запали я, и димът и тежък вдишай,
а после бавно го пусни навън!
Не знам може би сте дали дума...
Обет за смелост и кураж,
но моят пепелник е вече пълен,
а масата – със празен амбалаж.
Поканени сте всички – аз ще черпя!
Душата е бездънно портмоне.
Ще се напием, има тук за всички...
Ще изтрезнеем... и какво ли още не...
И моля ви, спестете оптимизма!
Аз знам, отново слънцето ще грей.
Сега съм тук, допушвам мисли и ви чакам –
Поредното кафе с Морфей...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Димов Всички права запазени
Харесах, ще взема да те чета редовно 
