На лутането из мислите стиха
Да си сам не е работа шега,
сам със мислите да си,
мислиш си ти за това що е съдба,
за какво ги има парите или женската суета...
Да си сам не е лесно -
изтезаваш се, ридаеш
и за мисълта ти става тесно,
докато се луташ и страдаеш
из глъбините на душата,
из улиците на сърцето
и излезеш "На терзанията" площада.
Самотата може да убие,
може да те превърне в изрод,
от нейната болка сърцето да не бие,
от присъствието ù ти избива пот,
сълзите ù да ги възпреш,
те пак ще се надигнат
и главата в стената да опреш,
мислите пак ще те настигнат.
Затвор, казват, е тялото за душата,
а мисълта човешка не е ли затвор -
когато сам себе си наказваш,
когато сам себе си отказваш?
Когато мислиш си "еди си какво",
когато ти мислиш си за едно,
то било друго, а всъщност трето
и накрая се оказва четвърто или пето.
Да се луташ сам с мисълта си
трудно е и това правя аз сега
и се чудя губя ли ума си,
докато усещам пустата тъга?
А самотата си седи и ме гледа -
представям си я сега в главата си -
до мен застанала на не повече от педя,
апатично и безмълвно стои си.
Погледна ли я, изпадам в ужас,
тялото се сепва, не мога да помръдна.
Тя отваря уста и чувам онзи възглас:
"Моя си и от тук не ще си тръгна!"
Събуждам се - сън ли всичко е било,
или просто капан коварен на мислите едни,
а не искам да да мисля какво е могло
да бъде преди, в отминалите дни.
Не искам да мисля каква съм била
или какво съм направила, какво не,
а защо си мисля само за това -
за това, което не може да се върне?
Айде стига толкова, омръзна ми вече! -
така да си прекарвам деня от сутрин до вечер -
Да се самонаказвам сам-сама,
вместо нещо да променя...
Да, трудно е и ме боли
и да, понякога избиват ми сълзи,
но ако не ги избърша
... не знам как ли ще завърша,
в какво ще се превърна? - в обвивка,
която нищо не може да даде...?
Затова сега ще ви подаря своята усмивка,
ще се опитам нещо да променя, ще опитам поне...
© Станислава Димова Всички права запазени