На лутането из мислите стиха

Да си сам не е работа шега,

сам със мислите да си,

мислиш си ти за това що е съдба,

за какво ги има парите или женската суета...

Да си сам не е лесно -

изтезаваш се, ридаеш

и за мисълта ти става тесно,

докато се луташ и страдаеш

из глъбините на душата,

из улиците на сърцето

и излезеш "На терзанията" площада.

Самотата може да убие,

може да те превърне в изрод,

от нейната болка сърцето да не бие,

от присъствието ù ти избива пот,

сълзите ù да ги възпреш,

те пак ще се надигнат

и главата в стената да опреш,

мислите пак ще те настигнат.

Затвор, казват, е тялото за душата,

а мисълта човешка не е ли затвор -

когато сам себе си наказваш,

когато сам себе си отказваш?

Когато мислиш си "еди си какво",

когато ти мислиш си за едно,

то било друго, а всъщност трето

и накрая се оказва четвърто или пето.

Да се луташ сам с мисълта си

трудно е и това правя аз сега

и се чудя губя ли ума си,

докато усещам пустата тъга?

А самотата си седи и ме гледа -

представям си я сега в главата си -

до мен застанала на не повече от педя,

апатично и безмълвно стои си.

Погледна ли я, изпадам в ужас,

тялото се сепва, не мога да помръдна.

Тя отваря уста и чувам онзи възглас:

"Моя си и от тук не ще си тръгна!"

Събуждам се - сън ли всичко е било,

или просто капан коварен на мислите едни,

а не искам да да мисля какво е могло

да бъде преди, в отминалите дни.

Не искам да мисля каква съм била

или какво съм направила, какво не,

а защо си мисля само за това -

за това, което не може да се върне?

Айде стига толкова, омръзна ми вече! -

така да си прекарвам деня от сутрин до вечер -

Да се самонаказвам сам-сама,

вместо нещо да променя...

Да, трудно е и ме боли

и да, понякога избиват ми сълзи,

но ако не ги избърша

... не знам как ли ще завърша,

 в какво ще се превърна? - в обвивка,

която нищо не може да даде...?

Затова сега ще ви подаря своята усмивка,

ще се опитам нещо да променя, ще опитам поне...