На майка ми
До мен присядаш, сякаш съм дете,
и сливат се при срещата очите ни.
Усмихваме се, но издават те
тревогите и грижите на дните ни.
Наýчи ни животът да гадаем
по ирисите своите беди,
прикриваме се, но прекрасно знаем:
не можем с тебе да се заблудим.
Така е, мамо, дните ни отвяват
неверни ветрове като зърна,
но не забравяй – ако прецъфтяваш,
след тебе ще покълнат семена,
а твоята душа ще бъде жива,
преляла се във моите очи...
Да знаеш само колко ти отиват
в косите посребрените лъчи!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Antoaneta Karaivanova Pavlova Всички права запазени
