На Пейо Яворов
Висок пиедестал сред бурите възнесен,
по-строен от звука на лира и на песен,
горд като гнайс и гранит,
ти носиш сред рояк от облаци, безчислен,
великия поет, над ритъм нов замислен,
все замечтан, страховит.
От неговия ум, подобно птици мощни,
размахали крила сред небесата нощни,
строфите литват навън;
не лунното лице, сияние сребристо,
не бисерни звезди -- те търсят все на изток
златния изгревен звън!
С тях ражда се денят от хладните простори.
Земята слуша в транс как Яворов говори:
Струма край Пирин мълчи;
и пролетта мълчи дори с тревата тучна;
чудовища мълчат и арфа благозвучна
пръска кристални лъчи!
Поете, твойта реч със силата си слиса
възвишения ум. На български ти писа
истински стихове пръв...
Проклети гордостта и жаждата хайдушка
света да промениш с насилие и пушка,
леейки всякаква кръв!
Проклета ревността, чиято жар изгаря,
която със стрели в сърцата ни отваря
рани без никакъв лек;
по-хитра от змия, по-вредна от отрова,
тя тласна те, уви, към ужаса на рова,
в немия мрачен ковчег!
Кой пее в гроба чер? Стих чува ли се в ада?
Душата слиза там единствено да страда,
няма го ритъма мил;
да беше в мир вървял по-дълго по земята,
на родната ни реч навярно красотата
много ти би умножил.
Ала не би. Пленен от болката велика,
ти хвърли се в нощта след свойта Евридика;
грабна те някакъв змей;
светът те отврати -- от хулата му гнусна
ти лик извърна -- тъй България напусна
с тебе и втори Орфей!
Остана подир теб едно искрящо дело,
от мрамор и от бронз изваяно и смело,
страшно издигащ се връх.
В словата ти звучат мелодии безбройни;
творенията ти, за лавър свеж достойни,
спират човешкият дъх.
Не само грозен гръм, сразил сърце разбито,
не само лепкав дим и пламъци, които
бляскат на страшен олтар,
не само на вулкан изригване могъщо,
не само зъл пожар -- поезията също
може да бъде и фар!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Тошко Всички права запазени