Последните й думи бяха чиста проба сбогом.
Цивилизовано, учтиво… деликатно и фалшиво.
Последната усмивка беше прекалено много,

„обичам те” от времето, когато беше още живо.

Усмихна се и тръгна, не погледна повече назад.
Зад нея е небето, но в нозете й се вие дълъг път.
Усмихна се и тръгна, ей така, моментно и завчас,

а мислите й блъскаха се в нея, сложен кръстопът. 

И не задири повече случайни минувачи, не,
 умираха пак дните сиво–черни в тъмните очи. 
Разтапяха се в сребърна мъгла сълзите тихи,

покрай лицето дълги кичури от мокрите коси. 

Навяваха и скръб, и мъка, и желание за сбогом.
 И, сякаш, всеки път отиваше си повече и от преди. 
Навяваха тъга, ехтеше призрачно едно „не мога”.
 И, сякаш, всеки път му липсваше по–силно отпреди. 

 Защото беше чистичко и просто - и началото, и края, 
 очите й го гледаха, а, всъщност, виждаха безкрая.
Защото бе му обещала, че някой ден ще го спаси,
 а пък не знаеше дали ще може… и себе си дори.