На Сестра ми...
Разхвърляни по пътя на съдбите си,
бездомници под покрив сме със тебе.
За миг не заживяхме, като в приказка.
Мимансът ни е още от рождение.
Нас има ни. И още ще ни има!
По лактите личи и раменете -
живота ни е дал, но колко взимал е
от молещите Богу, две ръце?
Препъвах се във опити за щастие
и зная, тихомълком, че и ти.
Как стана, че надеждата угасна?
Ще кажеш със усмивка - C'est la vie!
Признавам си, че малко ми е тъжно,
(макар, че колелото се върти)
но ний били сме пример неведнъж,
от болка как съвсем не ни боли.
Ще онемеят изморените ни влакове.
Железните крила ще корозират.
Разделите ще спрат да ръкомахат
обятия, когато се събират...
©тихопат.
Данаил Антонов
28.06.2023
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
