На восъчното рогче ...
На восъчното рогче на луната
седи самотно Лунното момиче.
То не тъгува, то не плаче,
загледано във тъмнината –
брои звездите - кои угасват
и кои просветват нощем.
Брои и пише, листите не къса,
а те се стелят кат' дантела,
в която се увива нощем,
когато Слънцето не грее.
То няма стряха да се скрие,
понеже горе е безлюдно
и безкъщовно някак си е даже.
Навред, където се обърне,
небе и светлини се виждат само.
А то стои на восъчното рогче,
понякога обляга се на него,
завило се с дантелените листи,
усмихва се в пространството пред него.
Във тишината мислите си чува,
a те са нощем все едни и същи -
на восъчното рогче на луната
защо е толкова безлюдно.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Гергана Димитрова Всички права запазени
