На закуска

                  Маскирах се

                           с една усмивка

                   и тръгнах,

                           заедно с деня.

                   Оставих в чакане,

                           притихнал,

                    мигът ми скъп

                            от вечерта.

                   Бях в закусвалнята -

                            улисана -

                     но сепна ме

                            галантен жест.

                      До мен -

                            от другите почитан -

                      приседна

                             старият поет

                       и заразказва

                            за тогава,

                        за своите

                             и за врага,

                         за чуждата

                              и вечна слава,

                        която чакаше

                               Сега.

                        Аз другарувах

                              с един спомен.

                        До мен,

                             бе спряла старостта.

                        Той тръгна,

                              столът бе свободен

                         и настани се

                               младостта.

                          Сред миризмата

                                на яхния,

                           заговори ме

                                съсед -

                           твърди -

                                животът му помия.

                           Защо не бил

                                 и той поет?

                           А фикусът,

                                  листа разлистил,

                             умираше от самота...

                            Намигнах му

                                  и си помислих,

                            че някак сбъркан

                                  е света.