На закуска
Маскирах се
с една усмивка
и тръгнах,
заедно с деня.
Оставих в чакане,
притихнал,
мигът ми скъп
от вечерта.
Бях в закусвалнята -
улисана -
но сепна ме
галантен жест.
До мен -
от другите почитан -
приседна
старият поет
и заразказва
за тогава,
за своите
и за врага,
за чуждата
и вечна слава,
която чакаше
Сега.
Аз другарувах
с един спомен.
До мен,
бе спряла старостта.
Той тръгна,
столът бе свободен
и настани се
младостта.
Сред миризмата
на яхния,
заговори ме
съсед -
твърди -
животът му помия.
Защо не бил
и той поет?
А фикусът,
листа разлистил,
умираше от самота...
Намигнах му
и си помислих,
че някак сбъркан
е света.
© Виолета Томова All rights reserved.