На залез

Небето бавно в пурпур догаря.

Мирише на есен

и мъртви листа.

Прегръща ме в мълчание

с безмерна нежност

вълшебницата – самота.

Музика в тишината се ражда.

Клавишите леко докосвам,

галя ги с обич –

недадена другиго;

превръщам я в болка,

в упование,

в надежда,

в копнеж.

А мислите бягат

някъде в спомени –

бленувани като слънце;

и глас – вълшебен,

се връща с тъга;

и една сълза.

Животът

ден след ден стапя се,

стъпки – чезнещи в снега.

И само музиката остава –

истинска, вечна,

вечна като любовта.