Надежда
Когато си отива любовта...
Би трябвало небето да пропада!
А в мене просто някаква тъга,
нашепва, че преставам да съм млада.
Би трябвало домът ни да гори,
изгаряйки със старите завеси
и цялото ни минало "преди"
и липсата, която го замести,
и снимките, в които сме щастливи,
би трябвало да станат просто прах.
Та ние с теб, дори и да сме живи,
не можем да сме хората на тях!
Пораснахме ли? Станахме ли чужди?
Аз пак държа ръката ти във своята.
И ти от мене още имаш нужда.
По-силна е страстта или умората?
Когато си отива любовта.
Отива ли си някога наистина?
Или животът носи ни вина,
а времето превръща я във истина?
А може би, копнежът е във нас
и просто трябва силно да те стисна,
за да си спомниш първия ни час
и да си спомниш някак, че ти липсвам.
Отива ли си вече любовта?
Отивам ли си аз, или е спомена
за летни дни, изпълнени с нега
и жълти листи, под снега отронени?
Когато си отива любовта,
би трябвало да няма вече нежност.
Ти хващаш в мрака моята ръка.
Това е вече някаква надежда.
© Мариета Караджова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Този сайт без теб не е същият.
Благодаря ти, че продължаваш да публикуваш! -
Много ми хареса!
-
Не си отива, просто попива в друга бразда. Едно ръкостискане стига и пламва искра! Харесах!
-
Чудесно стихотворение, което така истински описва връзката между двама влюбени.С времето любовта не си отива, но става по смирена, по-спокойна, връзката става все по-силна. Така би трябвало да бъде, но всяка двойка е индивидуална.
Весели празници и още такива творби! -
Надежда винаги има!Много харесах!Дерзай!
-
Удавена в битовизмите, понякога си отива, но... има и случаи, в които просто спи. Чудесно стихотворение!
-
Хубав стих. Поздрав и от мен.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Стих, който трябва да се прочете от всички, които са запазили нейния дух.