Надежда
Когато си отива любовта...
Би трябвало небето да пропада!
А в мене просто някаква тъга,
нашепва, че преставам да съм млада.
Би трябвало домът ни да гори,
изгаряйки със старите завеси
и цялото ни минало "преди"
и липсата, която го замести,
и снимките, в които сме щастливи,
би трябвало да станат просто прах.
Та ние с теб, дори и да сме живи,
не можем да сме хората на тях!
Пораснахме ли? Станахме ли чужди?
Аз пак държа ръката ти във своята.
И ти от мене още имаш нужда.
По-силна е страстта или умората?
Когато си отива любовта.
Отива ли си някога наистина?
Или животът носи ни вина,
а времето превръща я във истина?
А може би, копнежът е във нас
и просто трябва силно да те стисна,
за да си спомниш първия ни час
и да си спомниш някак, че ти липсвам.
Отива ли си вече любовта?
Отивам ли си аз, или е спомена
за летни дни, изпълнени с нега
и жълти листи, под снега отронени?
Когато си отива любовта,
би трябвало да няма вече нежност.
Ти хващаш в мрака моята ръка.
Това е вече някаква надежда.
© Мариета Караджова All rights reserved.
