Надеждата
Надеждата
Тъмнее в моята душа
(а нейде слънцето изгрява)
притихнала кат празна одая,
също вощеница - изтънява…
А нейде слънчев лъч напира –
като през панама тъничко конче –
пролука си намира и
лечебна Светлина везе.
Мержелее в мойте клепки
Надеждата със цвят на синка
(а нейде цъфнали са виолетки)
„на жицата” си шепнат под сурдинка:
че все очаквала съм лято знойно;
(а отколе тук е зима вечна)
как не свикнах с времето усойно…
Не! Аз вярвам, че Надеждата е течна
и като река – в коритото се плиска –
дори и капчица да ме намокри само
(мен без туй и толкоз ми се иска)
троха от Нея – храни „мало и голямо”.
Само трябва да си прикадя душата
(да видя – как е хвърлила „калъч”)
да похлопам на сърцето си – „долапа” –
дали му се намира слънчев лъч?
Тя, Надеждата... е течно слънце –
дори стърнищата милува. И ги пали!
Надеждата е житно зрънце –
Хляб е! Но се меси с топли длани!
Ренета Първанова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ренета Първанова Всички права запазени
