Надежда
Сътвори ме Вселената - да раздавам Надежда,
Надежда за дързост, за обич и прошка.
Надежда за път през пустинни премеждия,
Надежда за допир в самотните нощи.
Взех от облака част – да раздавам промяна,
на форми, изграждащи смисъл в сърцата.
Бях ту облак, ту дъжд ту сълзи - разкаяние -
и посях семена на съдби по Земята.
Сбирах късче по късче от желаната мъдрост.
Махах було след було и докосвах се в тайнството,
за живота, смъртта, за желано пребъдване -
и това, що узнах на света да разказвам...
Но видях ослепели и объркани хората,
с вкаменени сърца, оглушали от крясъци,
разтопени от ужас, от печал и умора,
примирени с насилие, с вени прерязани!
Аз подавах Надежда, а ми даваха чекове -
и търгуваха с нея човешките демони.
Аз дарих мъдростта, да послужи за лекове,
но се сблъсквах с душите от завист обземани.
И Надеждата свърши. Паметта бе безсилна
Аз самата не знаех накъде да поема.
С ослепели очи и осанка снижила,
прикована от ужас
с прерязани вени!
И тогава започнах Надежда да прося.
Дайте малко и вие - да напълним в торбичката.
Не достига за всички, но по малко ще носим -
да запазим великия дар -
да обичаме!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Антоанета Иванова Всички права запазени
