Надежда
Години отминават неусетно,
а споменът все тъй остана в мене.
А бяхме двама, бяхме неразделни...
Душата ми е роб на свойто бреме.
Отиват си годините, а ние
оставаме непроменени, същите -
неразрушими, със железни нрави
и толкоз си приличаме със къщите.
И ний сме като тях безчувствени,
огрухани, порутени от времето.
Крепим се само върху стари помисли,
че нещо някога във нас ще оживее...
временно.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© НЯКОЯ Всички права запазени
