Надежда
Години отминават неусетно,
а споменът все тъй остана в мене.
А бяхме двама, бяхме неразделни...
Душата ми е роб на свойто бреме.
Отиват си годините, а ние
оставаме непроменени, същите -
неразрушими, със железни нрави
и толкоз си приличаме със къщите.
И ний сме като тях безчувствени,
огрухани, порутени от времето.
Крепим се само върху стари помисли,
че нещо някога във нас ще оживее...
временно.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© НЯКОЯ Все права защищены
