Наистина...
Вече няма да ме видиш там,
където зайчетата са крилати,
където бялото кипи от свян,
а черното се слива със дъгата!
Където тежък нестинарски танц
звездите в стъпките им води,
морето сменя синия си гланц
с изсъхнали бодливи тъжни рози!
Където фрезиите пеят за любов,
а календарът няма вече дати,
където данъкът "горчив живот"
се плаща със мечтите глуповати!
Където и поетът става прозаик,
защото делничното го изцежда...
Не ми се иска във единствен миг
да погреба последната надежда,
че утре може някак да съм твоя,
да се събудя... и да има смисъл
в това да продължавам да се боря
за любовта, която в мен написа!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Донова Всички права запазени
Стискай надеждата, че тя е най-скъпа. За стихотворението - завладяващо и размислящо. Благодаря.
