Най-огнена е старата любов
Отново спомних си и спрях.
Да дишам... Ти си жива!
Ако можех, вярвай, щях...
По тази тъй трънлива,
пътека да вървя отново...
След теб и твойта хубост.
Нож не ще ме спре, или олово.
Любовта е сладка лудост.
Защо ги чу, побягна и се скри?
Защо лицето си забули?
Нима забрави? Огънят гори,
по силно, ако се затули.
Тогава, мъничка пролука,
разгаря в него мощна жар,
знаеш, това си е наука, е,
аз не съм пожарникар.
Опасен е, но също благодат.
Огънят пращи със красота.
Той бъде ли с вода полят,
дими и съска, и смъртта,
го цял във въглени превръща.
И става грозно цялото огнище.
Tоплината си на студ обръща.
Но разровете в пепелта и вижте,
дали там няма пламъче горящо.
Ако има, не палете нов.
Оградете в съчки светещото място.
Най-огнена... е старата любов.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лебовски Всички права запазени
