Накрая...
Животът ми е дълъг въжен мост
високо над реката Притежания,
разклащан от двуноги изпитания,
от изкушения, заблуди, злост;
а парапетът е поредица въпроси,
брожения, първичности, безсилия;
над мен е само яркото небесносиньо.
Със себе си най-леките "товари" нося
от сбъднатост и споделена радост,
от ежедневни "мога го", "постигнах",
отхвърлени съмнения, късмет застигнат;
от майчината несравнима сладост.
Вървя, а мостчето зад мен пропада
и няма път за връщане обратно,
ни съжалението, на провала кратно.
А в края му е най-голямата награда:
Благодаря, Любов, че те познавах!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Донова Всички права запазени
