Напук на живота - 2
Съществуваме някак ефирно,
пълзим към последната кота.
В низ от безкрайни, безсолни сеири,
превърнахме вече Живота.
Жадни за повече зрелища,
търсим кръв и насилие.
Правим злобата свое поселище,
а за доброто – последно усилие.
Завистливо надничаме в двора на другите,
да не би да са „по-напред с материала”;
на своето его запълвайки фугите,
Съдбата кълнем, че на нас малко е дала.
Гърчим душите си с шок от интриги,
зеници присвиваме в ядни закани.
В пристъп на ярост, отхвърляме мигове,
за да приемем за сблъсък покани.
Разрези правим с меча на думите,
от контекста изтръгваме вътрешност.
Доволно примляскваме, пресмятайки сумите,
заграбени алчно от нечия същност.
Напук на Живота, се движим в насрещното,
премазваме всеки, препречил ни взора.
В отвъдното пращаме наивните грешници,
разчиствайки пътя за „нашите хора”.
С детектор лъжите превръщаме в Истина.
Разцепен, езикът процежда отрова,
тинята в нас клокочи избистрена,
за ново прераждане вече готова...
Късно е вече да смажем змията,
в човек се превърна и съска по хора.
Смъртта
е единствен и
верен приятел,
който остава,
дори след позора...
Кирил ПАЛАЧОРОВ, 24.04.2011, Бургас
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Кирил Ганчев Всички права запазени
Оттам трябва да се започне, иначе рискуваме да се превърнем във влечуги...или най-малкото в отровни мекотели.
