Насън
Сняг занича в прозорец небесен
дето тъмното стъпки отмаря.
Мигом литват крилати завеси
от кристали на земната пара.
По неведоми пътища хуква
нощ с перото на скитаща сова.
Нямам шапка, среброто профуках
до последната лунна подкова!
Стих поляга в легло на тръпчинка
и ме дебне зад чувство лъжливо...
Миниатюрните остри снежинки
разтопяват следите наживо...
То в торба не стои - като шило!
Уж Луната в окови го стиска.
Всички белези тя е разшила,
а сърцето... какво ли пак иска?!
Ех, Любов, тебе още те бива!
Няма трънчето мирис на роза...
Предпочитам сега да заспивам
вместо кардиоанабиоза!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимира Чакърова Всички права запазени
Благодаря, Мария.