Nov 24, 2019, 10:53 AM  

Насън

  Poetry » Love
746 3 5

Сняг занича в прозорец небесен

дето тъмното стъпки отмаря.

Мигом литват крилати завеси

от кристали на земната пара.

 

По неведоми пътища хуква

нощ с перото на скитаща сова.

Нямам шапка, среброто профуках

до последната лунна подкова!

 

Стих поляга в легло на тръпчинка

и ме дебне зад чувство лъжливо...

Миниатюрните остри снежинки

разтопяват следите наживо...

 

То в торба не стои - като шило!

Уж Луната в окови го стиска.

Всички белези тя е разшила,

а сърцето... какво ли пак иска?!

 

Ех, Любов, тебе още те бива!

Няма трънчето мирис на роза...

Предпочитам сега да заспивам

вместо кардиоанабиоза!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Красимира Чакърова All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Мъжко хоро 🇧🇬

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...

Душа 🇧🇬

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...

Любовта си отива в неделя. По здрач. 🇧🇬

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Празната 🇧🇬

Синьо.цвете

Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...

Апостоле! 🇧🇬

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...