Очите ми потънаха във язви
след десет бала земетръс...
Косите ми увиснаха от бесене.
Сърцето се усука и се счупи.
Като кръст!
Научих ли се да откривам мини
в трасиран от сапьори път...
Във раните си рози да отглеждам.
И болката да става обич. Неведнъж.
Разсечена е бледата ми сянка...
Самотно я прегръщам в мрак и студ.
Научих ли се просто да не мразя,
когато без вина ме сочат с пръст?!
05.01.10г
© Василена Костова Всички права запазени