Навярно съм
Смътно помня, когато изплаках…
как сгъстен беше премного въздухът.
Две ръце святи, как ме поеха
и до днес там притихвам - на скута им.
После имах късмет (даже много) -
с най-червените ябълки хранена.
В най-щастливите сълзи се къпех.
Загорча и се лутах объркана.
И растях, но съм тъй непораснала!
Да замръкна мечтаех, в обичане.
Твърде дълго бях близост далечна -
от почти четвърт век тежко вричане.
Боледувах сама (но за кратко),
че животът все тръни ми стелеше,
а кръвта ми течеше в пречистване -
не нахраних вампири след себе си.
Имах време. Дарих три живота.
(Вероятно са имали мисия?!)
Неподготвена. Те - уж очаквани.
Възпитавах... но те ме научиха.
Днес поглеждам назад и усещам,
че живея в неписани стихове,
но от Него, каквото поискам,
щом протегна ръце ми е писано.
Пак обичам - съвсем до нестихване.
Побелявам свободна - без примка,
с мисълта, че съм щедро орисана
и навярно на Бог съм любимка.
03.03.2010
Julie
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Юлия Димитрова Всички права запазени
