Не чаках нищо
Не чаках цвете да ми подариш.
Не исках скъп парфюм - подарък.
Не молех в мене да се спънеш,
за да те имам без остатък.
Не чаках от твоите ръце - венец,
от обич нежна да ми изплетат,
ни устните ти, ни твоето сърце.
Не исках да ме нараняват.
Нечакаща, но тръпнеща, сама...
в очите исках да надзърна.
Да видя аз била ли съм съдба
във тях, после да си тръгна...
Звездите всяка нощ ми шепнеха
за ласки във небесния атлас,
а лунните лъчи измисляха
вълшебства от нереален свят.
Аз имам сън, любов и ветровете,
с които в клоните живея,
жадувани от мене върхове,
и мога с птиците да пея.
И затова не чаках аз от теб
за мен да сториш още нещо...
щом любовта е вече късче лед,
ти - закъсня за тази среща...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
