Не ме гадай, целувай ме!
Не ме гадай по пръстите на дните си.
Защото лава съм, изтичам в песента.
Изпяха ме щурчета на разсъмване.
По залез ме оплака, топла вечерта.
Тъй неугледна, влетях във миговете ти.
и затова до днес ти не разбра...
че аз не съм жена за ден, за два,
а няма място в теб... не ме побра.
На мен така ми е било записано -
аз да обичам, да раздавам любовта.
А сутрин рано, още по несъмналото,
да плача с горест в тънката трева.
И пак да срещам с радост изрева,
измита с буря в свойте дъждове.
Да шепна думи святи за пречистване
и пак да си прощавам всички грехове.
Неразгадана си оставам с вятъра,
той през измръзналите ми ръце тъче.
Изнизва ме през вихъра в очите си,
за мене вие в бурята пак стихове.
Послушай във омая песните на птиците,
във листите напролет, щом защумолят,
защото от шепота на ветровете,
те пеят стихове, а музика мълвят.
Не ме гадай... дори не ме обичай!
И аз съм като вятъра - и тук, и там...
Сега не искам друго, само ме целувай.
Обичам те! Не казвам, но го знам...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
