Не ме гадай, целувай ме!
Не ме гадай по пръстите на дните си.
Защото лава съм, изтичам в песента.
Изпяха ме щурчета на разсъмване.
По залез ме оплака, топла вечерта.
Тъй неугледна, влетях във миговете ти.
и затова до днес ти не разбра...
че аз не съм жена за ден, за два,
а няма място в теб... не ме побра.
На мен така ми е било записано -
аз да обичам, да раздавам любовта.
А сутрин рано, още по несъмналото,
да плача с горест в тънката трева.
И пак да срещам с радост изрева,
измита с буря в свойте дъждове.
Да шепна думи святи за пречистване
и пак да си прощавам всички грехове.
Неразгадана си оставам с вятъра,
той през измръзналите ми ръце тъче.
Изнизва ме през вихъра в очите си,
за мене вие в бурята пак стихове.
Послушай във омая песните на птиците,
във листите напролет, щом защумолят,
защото от шепота на ветровете,
те пеят стихове, а музика мълвят.
Не ме гадай... дори не ме обичай!
И аз съм като вятъра - и тук, и там...
Сега не искам друго, само ме целувай.
Обичам те! Не казвам, но го знам...
© Евгения Тодорова All rights reserved.
