Не „сбогом”, а „върни се”!
Седяхме просто тъй във чужда стая,
напрегнати, пленени в любовта.
Тъгата смъртоносно ме омая,
когато ме погледна - заболя.
Думите престават да напират,
в очите ми съзираш своя блян,
мечтания сърцето ти изпълват,
но жестът ти е все така скован.
Делят ни хиляди, безброй минути,
дори това не би те спряло, знам,
ала страхът прокрадва се в ума ти -
страхът да те отхвърлят, да си сам.
Разбирам, че без дъх и жар оставаш,
изправен просто пред една жена.
Ти знаеш – смелостта на карта слагаш,
но нужна ли е смелост за това?
Безсилен да признаеш любовта си,
се взираш в мен, а аз мълча.
Владея се, но не и мисълта си.
Към тебе я запращам без вина.
Времето отмина и изчезна.
- Ще тръгвам вече. - тихо промълвих.
Тогава ти изправи се, излезна,
последвах те с нечут болезнен вик.
В колата се качих , а ти помаха.
- Довиждане. - прошепна плахо ти.
Присъстващите всички ни видяха -
тъга лежеше в техните очи.
Не мина много време, осъзна се -
аз празна самота запълвах в теб,
настигна ме, автомобилът спря се
и молиш ме отново да съм с теб.
Погледа ми слънцето изпълва.
Нима се осмели, нима си тук?
Не вярвам, че мечтата ми се сбъдва,
но вярвам, че не можеш да си друг.
Въпрос едничък ти задавам само:
- Ще съжалиш ли нявга за това?
Глава поклащаш просто прямо.
Достатъчно за мене бе това...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ася Всички права запазени
