Не „сбогом”, а „върни се”!
Седяхме просто тъй във чужда стая,
напрегнати, пленени в любовта.
Тъгата смъртоносно ме омая,
когато ме погледна - заболя.
Думите престават да напират,
в очите ми съзираш своя блян,
мечтания сърцето ти изпълват,
но жестът ти е все така скован.
Делят ни хиляди, безброй минути,
дори това не би те спряло, знам,
ала страхът прокрадва се в ума ти -
страхът да те отхвърлят, да си сам.
Разбирам, че без дъх и жар оставаш,
изправен просто пред една жена.
Ти знаеш – смелостта на карта слагаш,
но нужна ли е смелост за това?
Безсилен да признаеш любовта си,
се взираш в мен, а аз мълча.
Владея се, но не и мисълта си.
Към тебе я запращам без вина.
Времето отмина и изчезна.
- Ще тръгвам вече. - тихо промълвих.
Тогава ти изправи се, излезна,
последвах те с нечут болезнен вик.
В колата се качих , а ти помаха.
- Довиждане. - прошепна плахо ти.
Присъстващите всички ни видяха -
тъга лежеше в техните очи.
Не мина много време, осъзна се -
аз празна самота запълвах в теб,
настигна ме, автомобилът спря се
и молиш ме отново да съм с теб.
Погледа ми слънцето изпълва.
Нима се осмели, нима си тук?
Не вярвам, че мечтата ми се сбъдва,
но вярвам, че не можеш да си друг.
Въпрос едничък ти задавам само:
- Ще съжалиш ли нявга за това?
Глава поклащаш просто прямо.
Достатъчно за мене бе това...
© Ася All rights reserved.
