Сънувах аз изсъхнало дърво,

проядено от червей надълбоко,

сравних го със човешката душа,

когато е разядена от злото.

Разказа ми тогава тишината

историята на това дърво,

седях притихнала във тъмнината

и слушах приказката за добро и зло.

Дървото беше мъничка фиданка

с прекрасни клони и божествена снага,

обсипано с листенца със омайна сянка,

със фина и преливаща кора.

На него кацаха прекрасни птички

и прелестни, блестящи пеперуди,

дъждът поливаше го с благодатни пръски,

а вятърът изнасяше му танци луди.

Обгрижвано с любов дървото

израстна силно и достойно,

раздаваше от плодовете си на всеки,

държеше се учтиво и пристойно.

Веднъж при него гарван долетя

и кацна във прохладните му клони,

започна да си пее своя песен

очаквайки от всички  той поклони.

Дървото се разтърси възмутено,

погледна гарвана навъсено и зло,

ядоса как тази грозна птица си е позволила

да долети на най-безценното дърво.

Развика се на птицата да се разкара,

разклати се от яд и погрозня,

изпадаха му прелестните клони,

а плодовете му се разпиляха вдън земя.

А гарванчо обиден си замина,

но храстче приюти го във листата

и той от благодарност му почисти

от червеи кората и снагата.

След време нашето дърво изсъхна

от червеи нападнато с разядена кора,

когато то за Господ се помисли

превърна се в купчина дървесина.