Не се зарастват никога усмивките
Натиках си във устните усмивката
и стиснах зъби, докато зарасне.
Вратите все се удряха в мечтите ми
и празни стаи ми крещяха да порасна.
Зашлеви ме баща ми през усмивката,
една точилка обич ме полази.
Сложи на масата онази кана истина,
която ни подсеща, че се мразим!
Отпихме днес. Остатък от усмивката
подхлъзна се и вляво се подпира,
по калния дувар, на село в къщата,
където даже люлката умира.
И старият отглежда облак в погледа,
а тъмно синьо значело е буря.
Трепери гювечето пъстро в кухнята
и в ленената кърпа се притуля.
Не се зарастват никога усмивките!
Дори точилките в белег да превърнеш.
Стени по гювечетата захвърлени
и спомен, спомен като кърлеж.
Сложи на масата онази кана истина,
която ме подсеща, че те мразя.
Натиках си във устните усмивката,
а може би опитвам да забравя.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Илиева Всички права запазени
