Не съм трофей, със който всеки може...
Не съм трофей, със който всеки може
да си окичи пищно суетата...
Животът ми - тотално невъзможен -
несигурно крепи се... на крилата.
Чертая го... И разкроявам - в нощи,
по-дълги от брадата на светеца...
Мъжди искра в кандилцето му още.
Пулсира топло болката в живеца.
Чертая го... И прекроявам - в рими.
А римите - съшивам във куплети.
Не помня вече земното си име...
Но земните сълзи - събирам в шепи.
Пера си дните с тях. И ги препирам.
Избелвам упоритите лекета.
А камъните, дето ги събирам -
от тях си правя стълба. Към Небето.
Познавам ласкавата му далечност...
И синята му дреха - ми прилича.
С крило ранено - пиша свойта Вечност.
Със земните нозе - съдби пресичам.
Очите ми - изгубени светулки -
с последна светлина - целуват Мрака...
На смъртен мъж - не станах земна булка.
Жениха - в друго време ме очаква...
На смъртен мъж - не мога да разкажа -
как дните ми са нощни пеперуди...
Защо за Господ - сме еднакво важни -
и аз... И всяка мравка... Всички луди...
И как с нозете кални съм пълзяла -
от Корена - към стръмното Начало...
Как всичките си ризи - съм раздала...
Как в нощите - съм светела до бяло.
На смъртен мъж - не мога! И не бива.
Женихът - в друго време ме очаква...
Небето - ще опази свойте живи.
Земята - свойте мъртви - ще оплаква...
Не съм. Не съм трофей, със който може
да си окичи всеки суетата...
Постилам с тръни земното си ложе.
Небесното - постилам със крилата.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Гълъбина Митева Всички права запазени
