Небето е само забрадка във възлите скрила, не виждаш ли,

на очите ти стона и на моретата ти синьото?

На пещерите ти болките. И в онзи ден,

на Фрина с очите когато погали

ръцете ми, ръцете ми търсещи, не виждаш ли,

теб все търсят и теб все откриват?

В на Итаките ти завръщането и

в на Итаките ти свидното.

И как ли да скриеш дъха си в плода на смокините, не виждаш ли,

дните ми – в съня на девици?

И нощите ми – в дните ти, светлите? Твоите.

И годините ми са църква,

в която молитви не стигат, не виждаш ли, че думите

са очакване…

Да чакам и да очаквам улици

да лъкатушат, да тръгват и спират, не виждаш ли,

дотук да отвеждат и теб, и на допира ти трепета?

Не виждаш ли, аз съм този, който те обича!

Не виждаш ли, аз съм този, който във вода те разгръща

и в мрамор те разлива? В надиплени гънки и плахи извивки.

Не виждаш ли, аз съм този, който те чака?

С очите ти гледам и с друго не мога, не виждаш ли,

с очите ти само проглеждам!