Не виждаш ли
Небето е само забрадка във възлите скрила, не виждаш ли,
на очите ти стона и на моретата ти синьото?
На пещерите ти болките. И в онзи ден,
на Фрина с очите когато погали
ръцете ми, ръцете ми търсещи, не виждаш ли,
теб все търсят и теб все откриват?
В на Итаките ти завръщането и
в на Итаките ти свидното.
И как ли да скриеш дъха си в плода на смокините, не виждаш ли,
дните ми – в съня на девици?
И нощите ми – в дните ти, светлите? Твоите.
И годините ми са църква,
в която молитви не стигат, не виждаш ли, че думите
са очакване…
Да чакам и да очаквам улици
да лъкатушат, да тръгват и спират, не виждаш ли,
дотук да отвеждат и теб, и на допира ти трепета?
Не виждаш ли, аз съм този, който те обича!
Не виждаш ли, аз съм този, който във вода те разгръща
и в мрамор те разлива? В надиплени гънки и плахи извивки.
Не виждаш ли, аз съм този, който те чака?
С очите ти гледам и с друго не мога, не виждаш ли,
с очите ти само проглеждам!
© Огнян Цветанов All rights reserved.
