Не виждате ли, че съм мъртъв
Този стих е от моето минало, тогава чувствах нещата така, сега не, напротив, чувствам се чудесно!
Живеят другите, а аз съм мъртъв!
Не, просто само съществувам.
Завърши празникът, не го увъртам,
не мога вече да танцувам!
И ето, вдигам чашата отново,
а после виждам бледи краски,
къде си ти, любов - отрова?
Къде сте вие, нежни ласки?
А често ходех като чумав,
но бе ми леко на душата,
назад не вземах свойта дума,
не чаках никаква отплата.
Пристъпвах денем като сянка,
жадувах нощем звезден миг
и гонех ядно свойта дрямка
на устните с пореден вик.
И ето, скоро любовта пристигна
далеч, далеч от древни векове,
ръкува се, приятелски ми смигна
и дар дари - незнайни часове.
Но бе дошла при мене с болка
и с болка гаснех и умирах.
Тя каза: “Поживя си! Толкоз!
Ела със мен, за тебе идвам!”
И станах аз ранена птица
със две прекършени криле.
Пулсират бясно моите зеници,
не искат в мен човекът да умре.
Живеят другите, какво пък толкоз?
Не, нямам право да увъртам!
Завърши празникът и няма болка!
Не виждате ли, че съм мъртъв?!
1987
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ангел Филипов Всички права запазени
