Кiara (Киара)
182 300
7.08.2011 г., 22:31 ч.

Не времето е минало, а тиха... черквата 

  Поезия » Друга
799 0 8

Когато нещо си отива,

небето притъмнява като помен.

Наместо облаци,

умират самодиви,

венчани

в пръстенoст до корен.

И цялата земя, преровена на  дъно,

събира се в  една живачна котва.

Без скала. Само със отрова.

Онази

в глътката от обич.

И камък, режещ нишките за руно,

пулсира във морето като клетва.

Не камъкът е остър,

а сърцето.

Не времето е минало,

а тиха

черквата.

Не съм разказвала.

На никого.

Но тази обич не е тежка.

Ожулена отвътре.

Подписана. Намачкана.

И грешна.

Когато нищо не остава.

И не дишам.

Ръцете ми са пълнят със небета.

Наместо свещ

догаря сянката,

запълнила халките

като белег.

И всяко следващо

намиране

е малка смърт,

на възел вързана

в сърцето.

Не съм ти казвала.

Не винаги.

Камбанено е булото.

Изстинала – вечерята.

Не розите са сухи.

Бодливи са били

ръцете ни.

 

 

© Киара Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • "Наместо свещ
    догаря сянката,
    запълнила халките
    като белег."
    Толкова е силно, че думите ми са слаби!...
  • още повече харесвам!
  • C Бисерче (Бистра Малинова)
  • ...
  • Не розите са сухи.

    Бодливи са били

    ръцете ни.



    Много ми хареса!
  • Няма как да те пропусна! Обичам поезията ти!
  • О,Киара! Винаги ми въздействаш адски много!!!
  • "Наместо свещ

    догаря сянката,

    запълнила халките

    като белег."

    Много силен стих, Киара!
    Ти си от малкото автори , на които дълбоките образи и наситените метафори им идват отвътре- не са присадени, само защото така стихът звучи по- силно...
    Обичам да те чета!
Предложения
: ??:??