Не времето е минало, а тиха... черквата
Когато нещо си отива,
небето притъмнява като помен.
Наместо облаци,
умират самодиви,
венчани
в пръстенoст до корен.
И цялата земя, преровена на дъно,
събира се в една живачна котва.
Без скала. Само със отрова.
Онази
в глътката от обич.
И камък, режещ нишките за руно,
пулсира във морето като клетва.
Не камъкът е остър,
а сърцето.
Не времето е минало,
а тиха
черквата.
Не съм разказвала.
На никого.
Но тази обич не е тежка.
Ожулена отвътре.
Подписана. Намачкана.
И грешна.
Когато нищо не остава.
И не дишам.
Ръцете ми са пълнят със небета.
Наместо свещ
догаря сянката,
запълнила халките
като белег.
И всяко следващо
намиране
е малка смърт,
на възел вързана
в сърцето.
Не съм ти казвала.
Не винаги.
Камбанено е булото.
Изстинала – вечерята.
Не розите са сухи.
Бодливи са били
ръцете ни.
© Киара All rights reserved.
