Не вярвам вече...
Не вярвам вече в шепота на думите,
потекли покрай мен отречени,
покълнали във дланите очаквания
браздят по челото ми с бръчки.
Не вярвам вече, че съм птица
зад тази стягаща решетка,
отлитнала в далечното на мисъл,
пожъната във сивото на облака.
От изумрудените сънища,
с които зазорявах във триптих,
събудих се... изгубена във пътища,
а там те нямаше... или не те открих.
потекли покрай мен отречени,
покълнали във дланите очаквания
браздят по челото ми с бръчки.
Не вярвам вече, че съм птица
зад тази стягаща решетка,
отлитнала в далечното на мисъл,
пожъната във сивото на облака.
От изумрудените сънища,
с които зазорявах във триптих,
събудих се... изгубена във пътища,
а там те нямаше... или не те открих.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
