Не зная
В зелените очи на тиха котка,
загледани с дъждовния лиризъм,
пристига утрото и свети кротко.
Муцунката щастливо се облизва.
На залив по гръбначето протягам
ръце за разпилените ти стъпки.
Вълничките се мъчат да забравят
причината, която ги подкупва.
Утихват и се сгушват под ревера
на есенната моя пелерина,
но цветна самотата ми и щедра
поредна субективност прожектира.
Внушавам си. Измислям си. Не зная:
Небето ли на дъно ти прилича?
Ако ти свърши въздух, от това е,
че котката се прави на лисица.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
