Не зная
В зелените очи на тиха котка,
загледани с дъждовния лиризъм,
пристига утрото и свети кротко.
Муцунката щастливо се облизва.
На залив по гръбначето протягам
ръце за разпилените ти стъпки.
Вълничките се мъчат да забравят
причината, която ги подкупва.
Утихват и се сгушват под ревера
на есенната моя пелерина,
но цветна самотата ми и щедра
поредна субективност прожектира.
Внушавам си. Измислям си. Не зная:
Небето ли на дъно ти прилича?
Ако ти свърши въздух, от това е,
че котката се прави на лисица.
