Небе
Небе
Шепнеха ми напукани устни,
а мислите изпревариха времето.
Сънят отново донесе чувството,
за небето - самотно и стенещо,
когато, вечерта, в пламъци
умира слънцето във сърцето му
и всеки лъч в късните залези
изгаря сълзите в лицето му.
И вятър среднощен се скита,
тъй леко отваря тъгата му,
дълбоко от погледи скрита,
е синя днес самотата му.
Кървяха в мен всичките белези,
разголени се показаха раните.
Сънят донесе отново със себе си
тишина... И затвори клепки със дланите.
Венцислав Янакиев
27.09.09
http://vbox7.com/play:9bc426f4
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Венцислав Янакиев Всички права запазени
