Заспива Слънцето в прегръдка на Луната,
разперила изящните крила.
И звездни сълзи къса над Земята-
парченца влюбена душа.
 
Плаче и разказва как в небето,
да докосне Слънцето не може тя.
С топъл залез я целува по лицето,
а със златен изгрев сутринта.

За нея времето е спряло.
Валят сълзи от звезден дъжд.
Слънцето отново тя видяла,
посяга за любов, поне веднъж.

А то зад хоризонта си прибира
ръцете топли, огненото си сърце.
От любов по нея всеки ден умира,

но я чака пак, преди отново да умре.

От невъзможната любов гори
и разпръсква огън и жарава.

Докосне ли я, тя ще се изпепели,
а не иска да я наранява.

Откакто свят светува се обичат.
Все се търсят във безкрайността.
И ще валят звезди, и ще горят лъчите,
защото невъзможна им е любовта.

Април 2019    В.Тодорова