Недей...
Недей! Недей ме изоставя никога!
Защото сигурно света ще свърши.
Ще стане черно, адско, отвратително.
От мен ще завали проливен дъжд.
Земята ще белее от сълзите ми.
Тревите ще изсъхнат в пепелта.
Ще спре животът във душите ни.
Човекът ще си иде със смъртта...
Недей, изобщо не помисляй!
Дори, когато ти говоря глупости.
Когато нервен съм, във мен утихвай,
обичайки ме с тази моя лудост.
Такъв ме приеми. Не ме отпращай!
Дори, кървящ след полет, в люти рани.
Дори понякога от мен да ти е страшно,
или не искаш просто да остана...
Недей! От мен не се отказвай още!
Дори, когато съм заслужил самотата си.
Когато съм виновен ден и нощ,
и още търся своите остатъци.
Недей, не спирай да ме искаш, чуваш ли?
Защото ако спреш ще стана болка.
И времето завинаги ще спре. Без бъдеще.
Недей! Не ме убивай! Моля те...
Danny Diester
31.07.2018
Toronto, Ontario, Ca.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
Римува се със самота, както и със свобода... 
