Недей...
Недей! Недей ме изоставя никога!
Защото сигурно света ще свърши.
Ще стане черно, адско, отвратително.
От мен ще завали проливен дъжд.
Земята ще белее от сълзите ми.
Тревите ще изсъхнат в пепелта.
Ще спре животът във душите ни.
Човекът ще си иде със смъртта...
Недей, изобщо не помисляй!
Дори, когато ти говоря глупости.
Когато нервен съм, във мен утихвай,
обичайки ме с тази моя лудост.
Такъв ме приеми. Не ме отпращай!
Дори, кървящ след полет, в люти рани.
Дори понякога от мен да ти е страшно,
или не искаш просто да остана...
Недей! От мен не се отказвай още!
Дори, когато съм заслужил самотата си.
Когато съм виновен ден и нощ,
и още търся своите остатъци.
Недей, не спирай да ме искаш, чуваш ли?
Защото ако спреш ще стана болка.
И времето завинаги ще спре. Без бъдеще.
Недей! Не ме убивай! Моля те...
Danny Diester
31.07.2018
Toronto, Ontario, Ca.
© Данаил Антонов All rights reserved.
Римува се със самота, както и със свобода... 
