Неделими
Разбрида се килима под краката ни.
Окъсаха се старите постели.
Живота вече зъзне по халат,
изкъпан за последната неделя.
Отива си от нас и без да пита,
събира вече лятото по жиците.
Ще гледаме в прегръдка и с възхѝта,
забравили небето си на птици...
Ще търсим непрекъснато ръцете си
и тихо ще говорим помежду си -
дали държи на щастие сърцето ми,
а твойто с още влюбен ли е пулс?
И после с най-усмихнатите устни
ще вземем страстно въздуха стаята -
щастливи, сякаш няма да се пуснем,
били един за друг, но в двата края...
Все още си преглъщаме сълзите,
и някак като малките деца -
рисуваме надежда върху дните,
че има още време до смъртта...
А как да я забравим от блаженството,
ний неведнъж умирали от жажда -
за капчица любов и глад за нежност,
които със обичане се раждат...
Навярно още дълго ще треперим
от страх, че може пак да се загубим.
След колко още сбъднати химери,
в любов такава пак ще се събудим?...
Но ние ще останем неделими.
Такава е съдбовната повеля.
Тъче живота новите килими.
Ще повървим преди да легнем във постелята...
©тихопат.
Данаил Антонов
20.08.2024
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
