Поредна сутрин, ставам рано...
Бързам и оправям се за час.
Нещо леко обаче май ме стяга
тук от лявата ми част.
Влизам през вратата с усмивка,
поздравявам и отивам на час.
Нещо обаче пак ме убива,
когато я гледам да стои между нас.
Сигурно я обичаш? Дали е така?
А защо ме гледаш тогава?
Нима очакваш да бъда твоя жена,
заедно с другата да бъда такава?
"Забравих те!" си казвам пак,
но защо ли, само като ме докоснеш,
от искри сълзите тръгват чак
и те молят с мене ти да бъдеш.
Но в живота явно е така...
Не мога аз да променя съдбата.
Изгаряйки бавно в огъня на любовта,
ще се пречистя със силата на самотата...
Поредна сутрин, ставам рано..
Бързам и оправям се за час.
Нещо обаче продължава да ме стяга
тук от лявата ми част...
© Брияна Всички права запазени