Поредна сутрин, ставам рано...

Бързам и оправям се за час.

Нещо леко обаче май ме стяга

тук от лявата ми част.

Влизам през вратата с усмивка,

поздравявам и отивам на час.

Нещо обаче пак ме убива,

когато я гледам да стои между нас.

Сигурно я обичаш? Дали е така?

А защо ме гледаш тогава?

Нима очакваш да бъда твоя жена,

заедно с другата да бъда такава?

"Забравих те!" си казвам пак,

но защо ли, само като ме докоснеш,

от искри сълзите тръгват чак

и те молят с мене ти да бъдеш.

Но в живота явно е така...

Не мога аз да променя съдбата.

Изгаряйки бавно в огъня на любовта,

ще се пречистя със силата на самотата...

Поредна сутрин, ставам рано..

Бързам и оправям се за час.

Нещо обаче продължава да ме стяга

тук от лявата ми част...