Можехме да създадем нещо прекрасно,

но ще останем недовършени,

като откраднатите целувки в мрака

като прегръдките, които не се сбъднаха

като децата ни, които не се родиха.

Ще останем празни,

търсейки цял живот онова,

което вече сме намерили

и аз съм го приела.

Научих се да те губя,

да боли,

да те няма.

Научих се да ранявам,

да разочаровам,

да предавам –

истински, на живо, не просто зад завесата

а ти?

Знаеш ли какво е да ме няма?

Да живееш само с един спомен,

по-реален от действителността,

защото знаеш, че е истина.

Сложил си бронята и мислиш,

че не усещам колко те боли

мислиш, че си по-силен от живота,

че в очите на следващата ще видиш моя поглед,

че ръцете и ще те прегръщат като моите

и ще бъдеш у дома.

Но Любовта няма заместители

тя не е вещ, която можеш да размениш

за чиста съвест,

за достойнство,

за благоразумие

тя Е

и я носиш докрай,

докато престане да Бъде,

докато се превиеш под тежестта на несбъднатото,

докато платиш цената на отказа.

Колко дълго?

доживотна присъда,

всеки ден, всеки миг,

в който нещо вътре потрепва,

а после разкъсва,

за да те възкреси отново на следващата сутрин.

И търпим,

някак оставаме цели,

наполовина

в доброволно избрания затвор,

в името на обещания,

на обич,

на зависимост,

на отговорност,

на жертва,

на ограничен брой избори,

на другата реалност.

Готови ли сме да удържим докрай

или да пуснем,

да бъде каквото е,

да ни има,

да дишаме

можем ли?